Външнотърговска политика – свободна търговия или протекционизъм?

доц. д-р Огнян МАРКОВ, СА „Д. А. Ценов”- Свищов

РЕЗЮМЕ

В настоящата статия се разглежда дилемата между политиката на свободна търговия и политиката на протекционизъм. Набляга се на положителните и отрицателните страни на протекционизма. Прави се извода, че държавата, ръководейки се от националния интерес, намира за необходимо да провежда умерена външнотърговска политика, съчетаваща достойнствата на свободната търговия с елементи на протекционизъм.

Централен въпрос на външнотърговската политика е какво да се избира за осигуряване на икономическото развитие – свободната търговия или протекционизма.

Политиката на свободна търговия се основава на идеята за ненамеса или за минимално държавно вмешателство във външната търговия, която се развива на базата на свободните пазарни сили на търсенето и предлагането. Тя благоприятства международната специализация на производството, облекчава развитието на конкуренцията, поддържа духа на творчеството и новаторството, стимулира технологичните иновации, разширява възможностите на потребителите за по-голям избор на блага.

Политиката на протекционизъм не е лишена от основание. Това е такъв тип политика на покровителство на националната икономика от държавата, от една страна, чрез ограничаване на чуждия внос и на чуждата конкуренция, и от друга страна, чрез пряко или косвено стимулиране на външнотърговската дейност на националните икономически агенти. В повечето случаи аргументите в подкрепа на протекционизма се обединяват в тезата за подпомагане на националното производство на тези стоки, вътрешното потребление на които в дадения момент се осигурява от вноса. Различните доводи поставят акцент не само на икономическата, но и на социалната полза от протекционизма.

Широко се застъпват възгледите за подпомагане на отраслите, респективно производителите, конкуриращи се с чуждестранните пазарни субекти. Ограничавайки вноса, външнотърговската политика се поставя в услуга на местното производство, съдейства за стабилизиране на неговите пазарни позиции, за разширяване на заетостта на ресурсите. Стимулирането на чистия износ разширява съвкупното търсене и укрепва икономическия растеж.

Най-разпространен инструмент във външната търговия е вносното мито, използвано за облагане на стоки, чийто международни цени са по-ниски от вътрешната цена на същите стоки. При въвеждането на митото цената на всяка вносна стока се повишава над международните й равнища. Промяната на ценовото равнище принуждава потребителите да ограничават покупките на по-скъпите вносни стоки или да се въздържат от купуването им. Свиването на вътрешното потребление рефлектира върху вноса и той се съкращава. Тъй като част от потребностите на населението остават незадоволени, потребителското търсене се пренасочва към стоките местно производство. То се разширява, но доколкото се извършва с по-високи разходи, на производителите ще е изгодно, ако се повишават цените на техните стоки. Така наред с поскъпването на вносните стоки се покачват и цените на аналогичните стоки местно производство.

В условията на либерален режим на външната търговия потребителите имат възможност да купуват по-големи количества вносни стоки, конкуриращи местните стоки с по-ниски цени. В резултат на това те могат да получат потребителски излишък. Тази възможност отпада с въвеждането на митото. Икономическите ефекти от обмитяването на вноса се проявяват в няколко ефекта: на преразпределението, на дохода и на защитата. Ефектът на преразпределението изразява прехвърляне на доходи от потребителите към производителите във фирмите, на които се създават вноснозаместващи стоки. Ефектът на дохода се отнася до държавата. Изразява се в увеличаване на нейния бюджетен приход от въвеждането на митото. Ефектът на защитата характеризира икономическите загуби, които страната понася от заместването на по-евтините вносни стоки с по-скъпата продукция на местното производство.

Наред с митата като инструменти на външнотърговската политика се използват и множество нетарифни мерки. Най-общо те се подразделят на няколко групи: количествени (вносни квоти, лицензи, доброволни експортни ограничения); скрити – държавни покупки, технически бариери, изисквания за съдържание на местни компоненти и др.; финансови – субсидии, кредити, дъмпинг; макроикономически – фискална, парична и други видове държавна политика.

Противоположни доводи твърдят, че протекционизмът защитава неефективните отрасли на националното производство, запазва за по-кратко или по-дълго време неконкурентоспособността на местните стоки и в крайна сметка стеснява полето на общественото благосъстояние. Защитата на местното производство запазва работните места, обаче вносът също предполага нови форми на заетост – ангажиране на хора в продажбите и сервиза на вносните стоки. Проблемът на заетостта трябва да се оценява и от друго гледище. Чистият износ на страната Х влияе положително върху трудовата заетост в нея, но чистият внос в страната Y има противоположни резултати. В дългосрочен период това подкопава принципа на взаимната изгода на външнотърговската размяна, поражда оправдани ответни действия на засегнатите държави, а те рефлектират в съкращаване на взаимната търговия и заетостта във всички страни. Вместо тарифните и нетарифните ограничения, държавата може успешно да подкрепя местните производители чрез инструментите на фискалната и парична политика.

Необходимостта от протекционизма се мотивира и от гледна точка на неговата роля за защита на младите отрасли на националното стопанство, които в началния период произвеждат с високи разходи и са неконкурентоспособни на външния пазар. Счита се, че от тази гледна точка протекционизмът е постоянен проблем на външнотърговската политика, защото динамичното развитие на научно-техническия прогрес предопределя непрекъснатата поява на нови производства и отрасли. В този случай протекционизмът предоставя време на младите отрасли да достигнат високо технологично равнище, да завоюват сравнително предимство и успешно конкурентно присъствие на външния пазар.

Аргументите в подкрепа на младите отрасли са оправдани, но не се приемат за безспорни. Доколкото защитата на новите отрасли е временна, използването на митническите ограничения е уязвимо, поради трудността за честата им промяна, още повече, че подобни мерки трябва да се съобразяват с клаузите на международните организации. Подпомагането на младите отрасли може да бъде по-гъвкаво с финансовата подкрепа, понеже бюджетните разходи се определят ежегодно (за разлика от митата) не се влияят от равнището на вътрешните цени, следователно изгода получават и производителите, и потребителите. Предоставянето на банкови заеми е друга възможност за подкрепа на новите производства.

В отделни случаи държавата провежда протекционистична политика за предпазване на своите производители от дъмпинг – продажбата на чуждестранни стоки на вътрешния пазар на цени, по-ниски от производствените им разходи. Тя въвежда антидъмпингови мита, които обаче имат противоречиви последствия: от една страна те изпълняват защитни функции, а от друга – ограничават конкуренцията, обезсилват нейния натиск за по-добро използване на производствените ресурси.

Към политиката на протекционизъм се прибягва и за укрепване на стопанската стабилност чрез диверсификация в страни с тясно специализирано производство и монопрофилен износ – нефт, кафе, захар и др., т.е. износ с голяма зависимост от международните пазари. Ето защо използването на митата и квотите се обосновава с мотива за съдействие на диверсифицирането на промишленото производство. Промишлената диверсификация намалява общия стопански риск на страната. С диверсификацията на производството, най-вече на обработващата индустрия, страната е в състояние да придобие сравнително предимство при повече експортни стоки и при благоприятни за нея условия на търговията да осигурява ефективна възвръщаемост на износа, в т. ч. и финансова стабилност. Контрааргументите на това разбиране се отнасят до предупрежденията за високите икономически разходи на диверсификацията, които могат да стеснят или изключат възможността за ефективно производство в обработващата промишленост.

Наред с икономическите се привеждат и неикономически доводи в полза на протекционизма, например необходимостта му за запазване и стабилизиране на отраслите, осигуряващи националната сигурност. Опонира се, че трудности се срещат за определяне на обхвата на тези отрасли, приема се, че тяхната защита се гарантира по-резултатно с помощта на фискалната политика, а не със средствата на протекционизма.

И все пак не би могло да се каже, че политиката на протекционизъм е взела връх над свободната търговия. По-скоро става въпрос за селективна политика на свободна търговия в едни отношения и на протекционизъм в други. Затова през отделни периоди във външнотърговската политика на държавите се наблюдават прояви на протекционизъм, в други – оттегляне от него. Обаче към дилемата свободна търговия или протекционизъм е необходим определен прагматизъм. Държавата, ръководейки се от националния интерес, намира за необходимо да провежда умерена външнотърговска политика, съчетаваща достойнствата на свободната търговия с елементи на протекционизъм. Търговските отношения между страните се регулират и чрез двустранните и многостранни търговски договори и споразумения, които формират икономическата база за осъществяване на търговията, включително режима, който се предоставя в страната на чуждите стоки, услуги, капитали и лихва.